Почти на лимита

Емануел Морено Лопес, Мексико

Тази работа се ражда от дълбоко лично място: баща ми и моите баба и дядо живяха с диабет. Да порасна, гледайки как се справят с тези числа всеки ден, с този тих стрес, остави следа в мен. Техните преживявания се превърнаха едновременно в вдъхновение и в напомняне, че битката се води не само в тялото, но и в ума.

“Почти на границата” има за цел да представи визуално постоянната тревожност, която много хора с диабет изпитват, когато следят нивата на своята кръвна захар. Композицията използва припокриващи се лица и ръце, за да предаде объркването, умственото напрежение и усещането за капан в множество мисли едновременно. Тази фрагментация отразява как уязвеният ум се разделя между страх, притеснение, разочарование и самоконтрол.

Драматичното използване на червено и синьо символизира две противоположни сили: червеното като тревога, стрес и спешност, докато синьото подсказва спокойствие, контрол и клинична дистанцираност. Тези противоположни енергии се сблъскват в пациента, представяйки вътрешния конфликт, който възниква още преди да се види резултатът.

В центъра глюкомерът показва стойност 127 – число, което технически е в рамките на нормалните граници, но същевременно е много близо до прага. Тази близост създава реална и постоянна тревожност: страхът, че всеки момент нещата могат да се объркат. За много хора с диабет всяко измерване може да предизвика мисли за вина, разочарование или страх от загуба на контрол. По този начин устройството се превръща в емоционален символ, а не просто в медицински уред.

Множеството ръце подчертават повтарящото се, почти компулсивно действие на тестване — необходима рутина, която обаче изтощава ума. Фрагментираното лице представлява емоционалната идентичност на пациента: външно сдържан, но вътрешно разделен от безпокойство.

С тази творба се стремя да изразя, че тревожността при хората с диабет не винаги произтича от лоши резултати, а от постоянната възможност да преминат тази граница. Животът “почти на ръба” е психическо състояние – ежедневно напомняне, че дори най-малкото отклонение може да доведе до сериозни последствия. Тази творба приканва към съпричастност, разбиране и визуализиране на този невидим натиск.

Тихата смелост

Канджари Супавиттая, Тайланд

Животът с захарен диабет тип 1 върви ръка за ръка с една невидима тежест — като пациент с диабет тип 1 от над десет години, осъзнах, че перфектният контрол всеки ден е почти невъзможен. Постоянното съзнание за поддържане на кръвната захар в норми, поставянето на правилните дози от различни видове инсулин, овладяването на високите и ниските нива и вземането на стотици други решения, свързани с диабета — наред с всички нормални решения, които всеки взема ежедневно — създават усещане за “никога неспиращо дежурство” и тревожност, която идва отвътре.

Въпреки че получих огромна подкрепа от семейството, връстниците си и медицинския екип, все още има моменти, в които се сблъсквам със социални ситуации и натиска на очи и уши, които не разбират. Благодарна съм, че мога да споделя историята си с диабет тип 1, но необходимостта постоянно да обяснявам състоянието си на всеки, който го забележи – с дълбока надежда, че ще ме разберат, а понякога просто пренебрегвайки го за тези, които няма да го направят – е непосилна. Погрешните схващания на другите и болезнените предсказания за бъдещето ми често са мъчителни и понякога ме накарат да се чувствам несигурна, въпреки че имам много вяра и увереност в себе си и възможностите си.

В крайна сметка, животът с диабет тип 1 не е свързан само с управляването на числа – той е свързан с намирането на баланс, устойчивост и приемане. За мен първата стъпка беше да прегърна цялото си същество и да си кажа: “Да, имам диабет и ще живея добре с него.” И точно това съм правел(а) досега. Това, че самият аз (самата аз) съм пациент и съм видял(а) неща, които мнозина може би не са, ме оформи като трудолюбив(а) и съпричастен(а) третокурсник(ца) по медицина днес. Все още нося някои страхове, но зная, че силата в мен и подкрепата на нашата световна диабетна общност ще ми помогнат да преодолея всичко. Надявам се да изживея един пълноценен живот – заради малкото 10-годишно момче/момиче, което бях, и заради всички вас, мои скъпи приятели.

Толкова малко, толкова голямо

Ирене Котронео, Италия

Всеки път, когато погледна резервоара на инсулиновата си помпа, си мисля за факта, че това е невероятно малък елемент, който ме поддържа жив. Толкова малък и крехък, но същевременно толкова голям и необходим. Голям, защото е първата ми нужда и е вторият главен герой в моя живот, след мен самия. Понякога се чувствам сякаш няма изход и изпадам в паника. Понякога диабетът е просто обикновена задача. Често се боря, но продължавам напред. Това е положението.

Невидима тежест

Белма Тахто, Босна и Херцеговина

Моята история за диабета.

Като фармацевт срещам хора, които живеят с диабет, всеки ден. Всеки разговор, всеки въпрос, страх или надежда, които те споделят, оставят следа в мен.

С течение на времето разбрах, че диабетът е не само физическо състояние, но и емоционално пътуване, което изисква смелост, търпение и устойчивост. Като самоук художник се опитвам да превърна тези емоции в цветове. Така всъщност се роди моето изкуство. То е визуален израз на диабета и тревожността, смес от тъмнина и светлина, борба и надежда. То отразява невидимата страна на диабета, тревожността, невидимата тежест на несигурността, но също така и светлината на надеждата, която никога не загасва.

И така, независимо дали чрез работата си като фармацевт, или чрез цветове и щрихи, моята мисия остава същата: да помагам, да разбирам и да предлагам подкрепа.

Чрез това произведение, създадено за кампанията “Това е диабет”, бих искал да покажа, че съпричастността и разбирането могат да бъдат изразени не само с медицина, но и с изкуство.

Гласовете отвътре

Науел Ла Роса, Италия

“Гласовете отвътре” се роди от тихото вслушване в тези, които живеят с диабет всеки ден. За зад всяко действие на контрол се крие цяла вселена от мисли, тревожност и крехък баланс. Това е почит към онези, които мълчаливо се изправят пред своята битка — превръщайки болката в кураж и осъзнатост.

Това произведение на изкуството отразява вътрешния диалог на хората, живеещи с диабет – състояние, което надхвърля тялото и достига до съзнанието. Гласовете, излизащи около лицето, символизират постоянната тревожност за контрол, страха от внезапни промени и умората, която идва от постоянната необходимост да бъдеш нащрек.
В спокойното, ясно лице в центъра виждаме тихата сила на онези, които избират, ден след ден, да посрещнат своето състояние с осъзнатост и достойнство. Контрастът между тъмнината и светлината изразява вътрешния път между емоционалния хаос и търсенето на баланс.

Това е покана да погледнем отвъд болестта — да признаем невидимата, но дълбока борба, която мнозина понасят, и да превърнем страха в устойчивост.

Прераждане от мрака

Диего Берзаги, Бразилия

“Прераждане от тъмнината” пресъздава пътя на онези, които живеят с диабет – началния мрак, страха и болката, отразени в очите, но също и експлозията от цвят, която избухва от съзнанието, когато човек открие, че е възможно да живее пълноценно. Сърцето върху гърдите символизира любовта, която устои дори пред лицето на ограниченията, докато органичните форми, излизащи от главата, представляват надеждата, дисциплината и разцъфтяването на нов живот.

Произведението ни напомня, че диабетът не е край, а покана да се преоткрием, да се подхраним с осъзнатост и да се преродим в цвят, баланс и жизненост.

Госпожа с лоша прическа

Линда Чан, Дамата с лошия ден за коса

Диабетик от 33 години, губя зрението си. Пенсионирах се поради депресия и влошено здраве на 55 години. Посещавах уроци по изкуство и сега правя щрихи и виждам образи в тях. „Лош ден за прическата“ е тогава, когато нещата не вървят добре, чувството, че косата или в този случай диабетът, е единственото нещо, което те определя поради постоянната нужда да управляваш това състояние и постоянните усилия, осъзнаване и тъга, които могат да те завладеят, колкото и да се опитваш.

Диабетът ми причини загуба на зрението, сърдечни проблеми, бъбречно заболяване и невропатия, тъй като през цялото това време се нуждаех от инсулин... Сега имам непрекъснат монитор и това променя живота ми.

Диша ми във врата

Д杰ма Оливиери, Италия

Животът с диабет тип 1 означава да нося постоянен товар – присъствие, което е винаги зад мен и ме притиска. Това е тревожността от всяко хранене, всяко число, всяка нощ. Той никога наистина не си отива.

Жиiveя с това от 2019 г. и все още го мразя през повечето време. Чувства се натрапчиво, тежко — нещо, което краде свободата ми и изпълва всеки момент с тревога. Понякога ме побърква този постоянен дъх, който ми напомня, че никога не съм напълно свободен.

Но знам, че не мога да се върна назад. Единственият път напред е да продължа да вървя, с него точно зад мен. Не като враг, а като упорит спътник — такъв, с когото бавно се уча да живея, с всяко следващо вдишване, с всяка следваща крачка.

Все пак аз раста (с инсулин)

Линда Браун-Бристол, Барбадос

Диабетът ме е научил да живея с тихо бръмчене на тревожност – числата, иглите, „ами ако“-тата, върховете и спадовете. В този автопортрет посегни с една ръка и се удържам с другата, държаща стебло от захарна тръстика, което разцъфтява в цвете. Цъфтежът е растеж, мекота и надежда; стеблото е решителност. Инсулинова писалка почива на хълбока ми – постоянно напомняне за състоянието ми, но и спътник, който укротява страха, за да мога да продължа напред с позитивизъм.

Родителят на диабетика

Исабел Иса Кристин Стайнек, Швеция

Представете си, че трябва да давате на детето си лекарство всеки един ден – знаейки, че твърде много от него може да бъде опасно, а твърде малко може да застраши живота му. Това е ежедневната реалност за родителите на деца, живеещи с диабет тип 1.

Управлението на инсулина е сложна и непрестанна задача. За всяка доза стоят внимателно изчисление, постоянно наблюдение и дълбока загриженост. И докато носят тази медицинска отговорност, тези родители също така просто се опитват да бъдат обикновени майки и бащи.

Като лекар срещам много такива родители в работата си. Затова исках да създада тази рисунка – за да почета това, което правят. Освен това самият аз живея с диабет тип 1 и когато бях дете, именно моите родители поеха този огромен товар вместо мен.

Октоподиабет

Айше Симге Салман, Италия

Това произведение на изкуството представя октопод с диабет тип 1, служещ като ярка метафора за многозадачния характер на живота със заболяването. Всяка от осемте пипала на октоподиабета държи диабетно устройство, символизиращо постоянния баланс и умствено натоварване, които идват с управлението на диабет тип 1. Октоподиабетът носи синя шапка и плава в космически фон. Синята шапка не само представлява осведомеността за захарен диабет тип 1, но също така препраща към 'Синята шапка' от техниката на обучение 'Шестте мислещи шапки', символ на организация, размисъл и контрол върху мисловния процес.

Вярвам, че захарният диабет тип 1 ме е научил на много от детството ми. Днес, като учител, чувствам, че трябва да обучавам моите ученици и други хора какво е диабет тип 1 и какво не е, за да повиша осведомеността, особено когато пищят за моите диабетни устройства. Чрез това произведение на изкуството искам да изразя как хората с диабет тип 1 се справят с тревожността и сложността с устойчивост, приспособимост и осъзнатост.

'Една сутрин, когато се събудих от тревожните си сънища, се озовах преобразен в пространството в многофункционален октопод.