Почти на Границата на възможностите

Емануел Морено Лопес, Мексико

Тази работа е родена от дълбоко личен опит: баща ми, баба ми и дядо ми са живели с диабет. Когато съм израснал, гледайки, как всеки ден те се справят с тези цифри, с този мълчалив стреса, това остави в мен следа. Техният опит се превърна едновременно в източник на вдъхновение и напомняне за това, че битката се води не само в тялото, но и съзнанието.

"Почти на границата" стреми се визуално да представите постоянно безпокойство, което изпитват много хора с диабет, контрол на нивото на глюкоза. В състава се използват перекрывающиеся лицето и ръцете си, за да се предадат на объркване, психическо напрежение и чувството, че си в капан няколко мисли едновременно. Тази фрагментация отразява начина, по който умът се разделя на страх, тревожност, чувство на неудовлетвореност и самоконтрол.

Драматичен използването на червени и сини символизира две противоположни сили: червен - безпокойство, стрес и бързина, докато синьо предполага спокойствие, контрол и клинична отряд. Тези противоположни на енергия се сблъскват в рамките на пациента, за въвеждане на вътрешен конфликт, който възниква още преди това, как той вижда резултат.

В центъра на глюкометра показва стойност 127 — цифра, технически, намиращи се в рамките на нормалното, но много близо до пороговому стойност. Тази близост ражда реална и постоянна тревога: страх от това, че ето-ето че нещо не е наред. Много хора с диабет всяко измерване може да доведе до мисли за вина, разочарование или страх от загуба на контрол. По този начин устройството става емоционално символ, а не само медицински.

Много се раздадат подчертават повтарящо се, почти обсесивно действие тестване — необходимата рутина, но истощающую ум. Фрагментированное лицето отразява емоционална идентичност на пациента: външно спокоен, но вътрешно разделено безпокойство.

Тази статия се стремя да изразя, че загрижеността на хората с диабет не винаги е причинена от лоши резултати, а е постоянна възможност да премине тази черта. Живот "почти на границата" — това е психично състояние, ежедневно напомняне за това, че дори и най-малката промяна може да доведе до сериозни последици. Тази работа призовава за съчувствие, разбиране и визуализация на този невидим налягане.

Тихо Кураж

Канджари Суппавиттайя, Тайланд

Живот със захарен диабет тип 1 лежи невидим товар — като пациент с СД1 повече от десет години, стигнах до разбирането, че има перфектен контрол над себе си всеки ден почти е невъзможно. Постоянно осъзнаване на необходимостта да се контролира нивото на захар в кръвта, въвеждането на подходящи дози на различни видове инсулин, управление на повишаването и намаляването на нивото на захар в кръвта и приемане на стотици други решения, свързани с диабета, в допълнение към всички обичайни решения, които всеки приема ежедневно, създават усещане "никога не заканчивающегося на дежурството" и тревожност, която идва отвътре.

Въпреки това, което получих огромна подкрепа от семейството си, колеги и медицински персонал, все още има моменти, когато се сблъсквам със социални ситуации и налягане непонимающих очите и ушите. Аз съм благодарен за възможността да споделят своята история T1D, но се нуждаят от непрекъснато се свързват с всеки, който вижда състоянието ми, — искрено се надява, че те ще разберат и понякога не се обръща внимание на тези, които не разбира — непреодолима. Погрешно представяне на други хора и обидни предсказания за бъдещето ми често причиняват болка и понякога ме карат да се чувстват несигурни, въпреки, че аз много вярвам в себе си и в своите способности.

В крайна сметка, животът с T1D - това не е просто управление цифри, е намирането на баланс, гъвкавост и приемане. Що се отнася до мен, първата ми стъпка беше да се приеме такава, каквато съм, и да си каже: "Да, имам диабет, и аз ще живееш добре с него". И това е точно това, което съм правила досега. Това, че самият аз бях пациент и видях нещо, което много вероятно не виждат, превърна ме днес в усърдни и съпричастни студент по медицина трети курс. Аз все още изпитвам някои страхове, но аз знам, че вътрешната сила и подкрепа на нашата световна общност за борба с диабет ще ми помогне да преодолее всичко. Надявам се да живеят достоен живот за себе си, малка 10-годишно момиче, и за всички вас, моите горещо любимите си приятели.

Толкова малък, толкова голям

Ирен Котронео, Италия

Всеки път, когато погледна към своята количка с дефицит на шум, аз мисля за факта, че това е изключително малък елемент, който поддържа в живота ми. Толкова малка и крехка, но такъв голям и необходим. Голям, защото това е моята първа необходимост и това е вторият главен герой на живота си след себе си. Понякога ми се струва, че няма изход и че аз паникую. Понякога диабет - това е просто поредната задача. Аз често не е лесно, но аз продължавам да се върви напред. Това е така.

Невидим Тегло

Бельма Тахто, Босна и Херцеговина

Моята история диабет.

Като фармацевт, аз всеки ден се срещам с хора, които живеят с диабет. Всеки разговор, всеки проблем, страх или надежда, които те споделят, остави в мен следа.

С течение на времето разбрах, че диабет - това не е просто физическо заболяване, но и емоционално пътуване, изисква смелост, търпение и сила на духа. Като самоук художник, аз се опитвам да се въплъщават в себе си тези емоции в цветове. Така всъщност се ражда в моето изкуство. Това е визуален израз на диабет и тревожност, смесица от мрак и светлина, борби и надежди. Това се отразява на невидимата страна на диабет, аларма, невидим товар на несигурност, но също и светлината на надеждата, която никога не угасва.

Така че независимо дали това ми е работата фармацевт или с помощта на бои и четката, моята мисия остава непроменена: да помагат, да се разбират и да предлагат подкрепа.

Тази работа, създадена за кампания "диабет Е", аз искам да покажа, че съпричастност и разбиране може да се изрази не само с помощта на медицината, но и с помощта на изкуството.

Гласове Вътре

Навельес-Ла-Роза, Италия

"Глас във" родени в резултат на мълчаливото изслушване на тези, които всеки ден живее с диабет. Зад всеки акт на наблюдение се крие вселената мисли, безпокойство и крехко равновесие. Това е знак на почит към тези, които в тишината на среща своята битка лице в лице, превръщането на болката в смелостта и осъзнатост.

Това е произведение на изкуството отразява вътрешния си диалог на хората, живеещи с диабет, заболяване, което излиза извън тялото си и прониква в ума. Глас, възникнали около лицето, символизират постоянна тревога, поради необходимостта да се контролира ситуацията, страх от резки промени и умора, возникающую поради постоянно трябва да останат бдителни.
В спокойно, просветленном лицето в центъра, ние виждаме спокойната сила на онези, които ден след ден решава да погледнем в лицето на своя състоянието на съзнателно и с достойнство.Контраст между мрака и светлината изразява вътрешния път между емоционален хаос и намирането на равновесие.

Това е покана да надникнем отвъд болест — да осъзнаят невидима, но дълбока борбата, която много хора водят, и превръщане на страха в крепостта.

Възраждането на Мрака

Diego Berzagui, Brasil

"Възраждане от тъмнината" описва пътуването на всеки, който живее с диабет, първоначалната тъмнина, страх и болка, отражающиеся в очите, но също така и експлозия от цветове, която излиза от съзнанието, когато човек открива, че може да се живее пълноценно. Сърцето в гърдите символизира любов, която се запазва дори и пред лицето на ограничения, докато органични форми, които излизат от главата, олицетворява надеждата, дисциплина и разцвета на нов живот.

Произведение на изкуството ни напомня, че диабетът не е краят, а покана отново развием себе си, да се хранят здравословно осознанностью и да се прероди в цвят, равновесие и жизнената сила.

Ден лоша прическа, дами

Линда Чан, дама на деня лоша прическа

Страдам от диабет 33 г., губя зрението си. Излязох в пенсия, поради депресия и лошо здраве над 55 години. Посещавах уроци по рисуване и сега правя маркиране и виждам изображения вътре в тях. Лош ден с косата - това е, когато нещата вървят без значение, когато чувстваш, че косата или, в този случай, диабет - това е единственото нещо, което определя тебе, защото постоянно се налага да се справят с това състояние и постоянно усилие, осъзнаване и тъга, които могат да бъдат претоварени с, колкото и да е силно ти нито се опитах.

Диабет доведе до загуба на зрението, проблеми със сърцето, заболявания на бъбреците и невропатия, тъй като през цялото това време имах нужда от инсулин....Сега имам постоянен монитор, и това промени живота ми.

Диша ми в главата

Джема Оливиери, Италия

Да живеят с диабет тип 1 — означава постоянно да носят в себе си наднорменото тегло - нечие присъствие винаги си имам зад гърба си, диша ми в главата. Това безпокойство се дължи на всяко хранене, всеки брой, всеки вечерта. Всъщност тя никога не минава.

Аз живея с това от 2019 година и по-голямата част от времето все още мразя това. Това изглежда да е натрапчива, тежко — нещо, което краде моята свобода и изпълва всеки момент на притеснение. Понякога това ме побърква, това е постоянно дъх ми напомня, че аз никога няма да съм напълно свободна.

Но аз знам, че не мога да се върна. Единственият път напред е да се продължи да върви, оставяйки е точно зад себе си. Не като враг, а като на инат попутчик — с които постепенно се учат да живеят, на един дъх, стъпка по стъпка.

Въпреки това, аз ще започна да раста (С помощта на инсулин).

Линда Браун-Bristow, Барбадос

Диабет ме научи да живеят в съседство с тих жуженето на тревожност, цифри, игли, въпроси "какво, ако", възходи и падения. В този автопортрете и подавам ръка и подкрепям друга, държейки пръчката от захарна тръстика, който распускается в цвете. Цъфтеж - това е растеж, мекота и надежда; персонал решен. При бедрата ми е инсулинова писалка - постоянно напомняне за моето тежко положение, но също така и спътник, който потиска страх, за да мога да продължи да се движи напред с положителен.

Майка диабет

Isabelle Isa Lussy Steineck, Sweden

Представете си, че трябва да даде детето си за лекарства всеки божи ден, знаейки, че те са твърде много може да бъде опасно, а твърде малко - застраши живота. Това е ежедневие за родители на деца, които живеят с диабет тип 1.

Управление на инсулин - сложна и неустанная задача. За всяка доза струва щателен изчисления, постоянен контрол и дълбока грижа. И, носейки тази медицинска отговорност на тези родители също просто се опитват да бъдат нормални майки и татковци.

Като лекар, аз се срещам с много от тези родители, в своите творби. Ето защо исках да се създаде този модел — в чест на това, което те правят. Самият аз също живея с диабет тип 1, и когато бях дете, точно моите собствени родители взвалили за мен е огромна тежест.

Октопод

Айсе Симге Салман, Италия

На тази фигура показва октопод с диабет тип 1, служител в ярка метафора на мултитаскинг живота с това заболяване. Всяка една от осем ръце octopodiabetes държи диабетическое устройство, символизиращи постоянно уравновешивание и умственото натоварване, които са от съществено значение при лечението на диабет тип 1. Octopodiabetes носи синята шапка и се извисява на космическия фон. Синя шапка не само символ на информираността на T1DM, но и препраща към "Синята шапка" от методи на обучение шест шляпам на мислене, характер на организация на изборите и контрол над процеса на мислене.

Аз вярвам, че диабет тип 1 научи на много неща ме още от детството си. Днес, като учител, аз чувствам, че трябва да преподават на своите студенти и други хора, какво е диабет тип 1, както и че не им е повишаване на осведомеността, особено когато те питат за моите диабет устройства. С помощта на тази цифра, аз искам да покажа как хората със захарен диабет тип 1 се справят с безпокойство и трудности, като проявява гъвкавост, адаптивност и осъзнатост.

"Една сутрин, когато се събудих от своите неспокойните сънища, аз открих, че се превърна в пространството на универсалната октопод". (Перефразированная изпращане на "Метаморфоза" на Франц Кафка *)